Дъщери, Отчаяние, Страх и Избавление

От д-р Джонатан Пеннингтън

Нашата Библия тази сутрин е от Лука 8:40-56. Ако можете, моля, изправете се за прочитане на Божието Слово.

Когато Иисус се върна, тълпата Го посрещна, защото всички очакваха Него. Тогава дойде човек на име Яир, началник на синагогата, и падна в нозете на Иисус, като Го молеше да дойде в къщата му, защото единствената му дъщеря, момиче на около дванадесет години, умираше.

Докато Иисус пътуваше, тълпите почти Го смачкаха. И там беше една жена, която беше подложена на кръвотечение дванадесет години, но никой не можа да я изцели. Тя дойде зад Него и докосна ръба на дрехата Му, и веднага кръвотечението й спря.

„Кой Ме докосна?” попита Иисус.

Когато всички отрекоха, Петър каза: „Господине, хората са наблъскани и притискат към Тебе.”

Но Иисус каза: „Някой Ме докосна; зная, че сила излезе от Мене.”

Тогава жената, виждайки, че не може да остане незабелязана, дойде трепереща и падна в нозете Му. Пред всички хора тя разказа защо Го докосна и как беше изцелена веднага.

Тогава Той й каза: „Дъщеря, твоята вяра те изцели. Върви в мир.”

Докато Иисус още говореше, някой дойде от къщата на Яир, началника на синагогата. „Твоята дъщеря е умряла,” каза той. „Не безпокой вече учителя.”

Като чу това, Иисус каза на Яир: „Не се бой; само вярвай, и тя ще бъде изцелена.”

Когато дойде в къщата на Яир, не позволи на никого да влезе с Него освен на Петър, Йоан, Яков и детето, баща му и майка му. Междувременно всички хора плачеха и оплакваха нея.

„Спрете да плачете,” каза Иисус. „Тя не е умряла, но само спи.”

Те се смееха на Него, като знаеха, че е умряла. Но Той я хвана за ръка и каза: “Дете мое, стани!” Духът й се върна и веднага тя стана. Тогава Исус им каза да й дадат нещо за ядене.

Родителите й бяха смаяни, но Той им заповяда да не казват на никого какво се е случило.

Това е Словото на Господа.

Е, добре — уау. Това е мощна история. Известна история. Всъщност, две истории, преплетени заедно. И част от причината да е толкова известна е, че Матей, Марк и Лука я записват по един и същ начин: една история започва, втора я прекъсва, а след това първата продължава. Това е нещо, което учените наричат интеркалация, но тъй като е на гръцки, аз обичам да го мисля като дюрек — един слой, после пълнежът, после последният слой.

А Лука поставя тази “история дюрек” в края на цяла поредица от сцени, показващи силата на Исус да прави добро. В глава 7 Той изцелява слугата на стотника отдалеч. Той възкресява сина на една вдовица. Той прощава грехове. Той успокоява бурята. Току-що преди това Той показва власт над духовния свят, като изгонва легион демони. И сега, за да завърши тази поредица от портрети на властта на Исус, получаваме тази двойна история.

Но тук се случва нещо повече от просто две истории, смешни заедно. Тези истории умишлено се оглеждат една друга. Може да я наречете разказ за две дъщери. Дъщерята на Яир в първата история, а после тази жена — която Исус нарича “Дъщеря” в най-критичния момент.

И двете дъщери също, според еврейския закон, са ритуално нечисти — едната поради хронично кървене, другата поради смърт. Ще се върнем към това.

И тогава има една удивителна връзка на дванадесет. Момиче на дванадесет години. Жена, която страда от дванадесет години. Годината, в която се е родило това момиче, е годината, в която е започнало страданието на тази жена. Невидими нишки свързват техните животи, и сега — макар че вероятно никога не са се познавали — те се пресичат в този ден, в този момент, когато и двете срещат Исус и са напълно преобразени.

Традиционно, едно момиче става жена на дванадесет години. Така че тук имаме две дъщери, две жени, чиито истории са свързани. И като ги видим заедно, мисля, че Бог има нещо дълбоко да ни каже.

Последователността на техните истории е същата: отчаяние, страх и избавление. Това е движението, което ще следваме.

Така че ако имате Библия — или можете да я отворите — обърнете се към Лука 8, като започнете от стих 40. Искам да се забавя, да обърна внимание и да премина през това, което се случва, за да можем да чуем какво има Бог за нас.

Първият етап е отчаяние.

Исус се е върнал от онази странна екскурсия с учениците Си, където се е срещнал и изцелил демона. Сега Той е обратно в населен район и всички Го търсят. Чули са Го да учи. Видели са Го да изцелява. Знаят, че нещо от Божието присъствие почива на Него. Така че тълпите се притискат.

Но сред тази притискаща тълпа се отваря път. Пристига ВИП: Яир, началникът на синагогата. Уважаван, достоен мъж. И как подхожда към Исус?

Той пада в краката на Исус и Му се моли.

Лука използва този образ отново и отново — падане в краката на Исус — като телесно изражение на отчаяние. Това е неволно. Това се случва, когато дъното изпада.

Никога не бях преживял това самият аз до няколко момента през последното десетилетие — един по време на сезон на дълбока тревога и несправедливост, когато буквално паднах на земята. И след това, миналата година, след операцията на мозъчния тумор на жена ми, около осемнадесет часа след това, когато тя беше в изключителна болка и мислехме, че краят е дошъл — не можех да не падна до леглото й. Някои от вас са били там. Някои от вас не са. Но това е универсален човешки израз на отчаяние.

И защо е отчаян Яир? Защото единствената му дъщеря — неговата скъпа дванадесетгодишна — умира. Не просто болна. Не просто тревожи родителите си, както децата често правят. Тя умира.

И така той е съкрушен.

И ако погледнете само на първите няколко стиха — стихове 41 и 42 — толкова много мъка, толкова много болка, толкова много страх е натрупан в тях, че е лесно да прочетете покрай емоционалната тежест на това, което този човек преживява. Исус, когото постоянно виждаме да прелива от състрадание, казва да. Той отива с Яир. И краят на стих 42 ни напомня отново, че тълпите го притискат. Всеки иска да бъде близо до него.

След това стих 43 въвежда прекъсването:

Там беше една жена, която беше подложена на кървене в продължение на дванадесет години, но никой не можеше да я изцели.

Марк добавя, че тя беше похарчила всичко, което имаше, за лекари, и вместо да оздравее, тя само се влоши.

И така с Яир виждаме остро отчаяние — внезапна криза. С тази жена виждаме хронично отчаяние — дванадесет дълги години на страдание. И според Левит 15, каквото и да беше нейното медицинско състояние, то я поставя в категорията на ритуално нечиста. Не грешна. Не виновна. Но отделена. Отрязана.

И тъй като нейното състояние никога не свърши, отделянето никога не свърши. Всичко, което тя докосваше, можеше да стане нечисто. Всеки, когото тя докосваше. Тя не можеше да се поклони в храма. Тя вероятно не можеше дори да влезе в Йерусалим. Тя беше изолирана. Сама. Бедна. Изгонена.

Опитайте да си го представите: дванадесет години без да бъде докосната. Дванадесет години без да бъде приета в нечий дом. Дванадесет години без общение.

И сега—тук—тя вижда шанса си. Тълпата е огромна. Всички се блъскат. Никой не може да види нищо ясно. Учениците се опитват да управляват хаоса. И тя мисли: Ако мога само да се доближа достатъчно… никой няма да ме забележи. Никой няма да ме разпознае. Ако мога само да докосна ръба на дрехата му… вярвам, че ще бъда изцелена.

Така че тя се промъква през тълпата, вероятно с воала си спуснат ниско, и протега ръка. Тя докосва подгъва на дрехата му.

И веднага—тя знае. Тялото й й казва. Като става, когато става някоя става на място. Или като онзи момент, когато психологическо бреме, което дори не осъзнавахте напълно, изведнъж се вдига и осъзнавате колко тежко е било. Тя знае, че е изцелена.

Представям си, че едва ли можеше да повярва—радост, смесена с недоверие, смесена със страх да се надява отново.

Историята можеше да свърши тук. Много истории свършват така. Хората срещат Исус, получават изцеление и продължават по пътя си. И с Яир Исус можеше просто да изцели дъщеря му от разстояние, както направи в глава 7.

Но се случва нещо неочаквано. Има още една стъпка. Не само отчаяние и избавление—но и ужас.

Вижте стих 45:

“Кой ме докосна?” попита Исус.

Всички отричат. Петър казва това, което всеки от нас би казал: Господи, всички те докосват. Но Исус знае, че нещо друго се е случило. Той знае, че сила е излязла от него.

И това е странно. Това е единственото чудо като това—някой да докосне дрехата на Исус и да бъде изцелен. Почти изглежда като магия, като пръчка на изцеление или кристал във фантастична история. Но това не е това, което се случва. Това е лично. Това е вяра. Затова Исус знае.

В края на краищата, много хора го блъскаха. Само един получи изцеление.

И сега отчаянието на жената се превръща в страх. Тя се надяваше да остане анонимна. Тя успя. Тя получи изцеление. Тя можеше да се изплъзне. Но Исус спира цялата тълпа и пита: Кой ме докосна?

Нейната моментна радост се срути във страх. Дванадесет години срам, изключване, самота — сега изложени. Тя докосна Исус, потенциално правейки го нечист. Тя го направи тайно. И сега тя стои пред човек на Бога с неописуема власт.

Стих 47:

Тогава жената, виждайки, че не може да остане незабелязана, дойде трепереща и падна в краката му. На присъствието на всички хора тя разказа защо го докосна и как беше изцелена веднага.

Точно като Яир, тя пада в краката на Исус. Но не само в отчаяние — също и в страх. Тя няма идея какво ще се случи следващото. Всичко, което може да направи, е да бъде честна и да се хвърли пред него.

И преди да чуем отговора на Исус, погледнете стих 49:

Докато Исус още говореше, някой дойде от къщата на Яир. „Дъщеря ти е умряла“, каза той. „Не безпокой учителя повече.“

Така както историята на жената се движи от отчаяние към радост към страх, историята на Яир също се движи от отчаяние към страх. Той вижда пратеника. Той чува студените думи.

И ако се опитате да си представите положението на Яир тук — наистина да си го представите — можете да почувствате напрежението. Той е отчаян. Той помоли Исус да дойде. Исус се съгласи. Но тълпата забавя всичко. Хората се натискат от всяка страна. И Яир трябва да мисли: Господи, моля — дъщеря ми умира. Нямаме време за това.

И тогава Исус спира.

И тази жена — изгонена — идва напред и пада на колене. И всичко, което Яир може да мисли, е: Нямаме време за това. Дъщеря ми умира. Моля, Господи, трябва да отидем.

И тогава, в средата на това мъчително забавяне, той чува студените думи:

„Дъщеря ти е умряла.

Не безпокой учителя повече.“

Тя възпроизвежда скръбта на Мария и Марта в Йоан 11, когато техният брат умря и Исус не беше пристигнал навреме.

И двете истории вземат обрат, който не очакваме. Те се движат от ужасно към по-лошо. От отчаяние към страх.

Но тези две дъщери са на път да изживеят нещо друго. И тук третият момент - избавление - навлиза.

Да се върнем при жената с кръвотечение. Тя трепери в краката на Исус, вероятно се страхува, че той може да отмени изцелението или да я срами публично, или най-малкото да каже: Добре, можеш да го задържиш, но това, което направи, беше грешно.

Какво ще каже той?

Стих 48:

“Дъщеря, твоята вяра те е изцелила.

Върви в мир.”

Вместо да я укори, вместо да оттегли силата си, той я благослови. Той я нарича Дъщеря - дума, която Исус никога не използва за никого друг в Евангелията. И я изпраща в мир.

И това ни показва отново: това не беше магия. Това не беше момент на изцелително амулет. Исус изтъква нейната вяра. Той иска тя - и всички останали - да разберат какво наистина се случи.

И забележете паралела с Яир. Веднага в стих 50, когато пристига новината за смъртта на дъщеря му, Исус се обръща към него и казва:

“Не се бой.

Вярвай и тя ще бъде изцелена.”

Вяра отново.

И това е точно това, което се случва. Ако погледнете следващите няколко стиха, Исус отива в къщата на Яир. Момичето е мъртво. Всички знаят това. Той не позволява на тълпата да го последва - само Петър, Яков, Йоан и родителите. Те влизат в стаята, където лежи младото момиче.

По пътя Исус казва: “Защо плачете? Тя не е мъртва, но спи.” Те се смеят на него. Те знаят смъртта, когато я видят. Но Исус често означава повече от това, което първоначално предполагат думите му.

И защо казва това? Погледнете стих 56. След като я възкреси, той им казва да не казват на никого какво се е случило. Исус не се опитва да възбуди тълпата. Той не се опитва да спечели популярност или да започне движение. Ако искаше слава, би извършил това чудо на улицата.

Той действа от състрадание — чисто, искрено състрадание. Той връща живот на това семейство, но не се интересува от зрелище. Той е дошъл да лекува, да, но също така и да учи, да проповядва царството и най-вече да умре и да възкръсне, inaugureйки нова връзка между Бога и човечеството.

И така отчаянието, което се е превърнало в ужас, сега се превръща в избавление — и за двете дъщери.

И какво означава това за нас?

Докато размишлявах върху тази история тази седмица, си помислих: в известен смисъл би било достатъчно просто да стоим в страхопочитание. Да видим силата на Исус. Да си спомним, че същият Исус, който е извършил тези неща, е жив днес, присъстващ с нас, мощен и състрадателен и целеустремен.

Но искам да извлека две изречения — две истини — които мисля, че Бог ни кани да видим.

Първо:

Бог иска да получим по-пълна картина на това кой е Исус и какво прави за хората — за нас.

С право говорим за смъртта и възкресението на Исус за опрощение на греховете. Това е от съществено значение. Не се преговаря. Но това не е цялата история.

Истории като тази ни показват, че делото на Исус също включва: * очистване на нечистото * премахване на срама * побеждаване на смъртта * избавление на хората от отчаяни ситуации * възстановяване на хората в общността

И двете дъщери са възстановени в своите общности. Точно като демоницата в предишната история. Том Райт го изразява прекрасно: Исус си цапа ръцете с проблемите на света. Той приветства нашето треперещо докосване. И той отговаря с централната библейска заповед: Не се бойте.

Исус не само прощава греховете – Той премахва срама. Той не само обещава вечен живот – Той побеждава смъртта. Той не само примирява нас с Бога – Той възстановява нас един към друг.

И това все още е истина днес. Някои от вас тук – или гледате онлайн – се чувствате изолирани. Срам. Разкаяние. Смущение. Отвън изглеждате добре подредени. Отвътре се чувствате сами.

Исус дойде не само да ви прости, но и да ви възстанови – към Себе Си и към другите. Независимо дали вашите неуспехи са публични или частни, релационни или финансови, вашият срам може да бъде премахнат. Можете да бъдете възстановени към общността, която дълбоко желаете.

Един коментатор го каза добре:

„Не безпокойте учителя повече“ никога не е правилният отговор на нашите проблеми.

Може би днес се чувствате отвъд надеждата. Твърде посрамени. Твърде счупени. Твърде далече.

Но „не безпокойте учителя повече“ никога не е правилният отговор.

Същият Исус, който докосна тези животи, докосва и нашите. И ние искаме да бъдем църква, където това възстановяване е добре дошло. Не е нужно да си направите живота заедно първо. Вие сте добре дошли да бъдете възстановени.

И всичко това се осъществява не чрез изпълнение, а чрез вяра – чрез падане в краката на Исус, в сърцето си или с тялото си, и изповядване на нуждата си.

Което води до втората истина:

Бог използва отчаянието и страха, за да ни преобразува – независимо дали идва избавление или не.

В тези истории се случва избавление. Но понякога не се случва. И все пак Бог използва отчаянието и страха, за да ни преобразува – независимо дали идва избавление или не.

Тази седмица имах възможността – част от нея планирана, много от нея непланирана – да прекарам много време с много от вас. Време с хора тук, хора далече. Време за пасторство, слушане, заемане на място, консултиране, молитва. Беше особено тежка седмица – пълна с отчаяни ситуации и обезсърчаващи ситуации.

Бях с възрастни светци, които се грижеха за съпрузи с деменция, докато самите те се сблъскваха с рак.

Бях с хора, чийто живот изглежда полиран отвън, но е изпълнен с вина, тревога и съжаление.

Седях с хора в развалините на загуба на работа, разрушени бракове и конфликти с възрастни деца, които не знаят как да преодолеят.

Дори говорих със студент и приятел, който служи в екипа на Църквата на Христос в Нешвил, където се случиха трагичните събития преди месец. Той беше в офиса си, когато това се случи - едва се спаси - и след това стоеше на паркинга, свидетел на тежкото последствие. Отчаяние.

Има един разговор, който искам да споделя с вас, защото този човек ме помоли за това. Крис ми даде разрешение да го споделя. Иначе нямаше да го правя.

Става дума за нашия брат, Андрю Той. Много от вас познават Андрю и Сара Бет. Те са членове на Sojourn. Андрю има здравословни проблеми от дълго време, но през последните седмици нещата взеха особено труден обрат. В момента той е в болнично легло - може би гледа сега - от Синсинати, предстои му голяма операция със значителни усложнения. Преди няколко дни той попита лекарите си много директно: "Какви са шансовете ми да умра?" И отговорът не беше нисък.

Така че проведохме дълъг телефонен разговор. Смъртта е много реална за него в момента по начин, по който повечето от нас живеем в отричане. Говорихме за Лука 18 - един от любимите ми пасажи - където Исус разказва историята за двама души, които се молят: единият уверен в своята собствена праведност, другият болезнено осъзнаващ греха и съкрушеността си. Единият казва: "Благодаря ти, че не съм като този човек." Другият може само да каже: "Боже, смилуй се над мен, грешник." И Исус пита: Кой от тях си отиде оправдан?

Говорихме за това. Говорихме за Лука 8. Говорихме за тази история днес. И нека възхвалим Бога за благодатта в гласа на Андрей — простотата да се доверим на Исус пред лицето на страха, яснотата, която идва, когато смъртта не е теоретична, а възможна. Това е странният дар на отчаянието. Странният дар на страха. Той изяснява какво има значение. Той изяснява за какво е животът.

И можете да се присъедините към мен в молитвата, че Бог напълно да го избави — че Бог да го и семейството му спаси от тази болка. Бог може да направи това. Но според собственото свидетелство на Андрей — това, което той искаше да ви кажа — е това:

Бог е присъства с него в тази страшна ситуация, независимо дали идва избавление или не.

Това е прекрасно. Защото с Бога нещата са различни. Да познаваме Бога като Избавител — дори когато избавлението закъснява или не идва — променя всичко.

Обичам тези стихове от Второзаконие. Израил е бил в пустинята четиридесет години — четиридесет години на отчаяние, страх, загуба и болка. И Мойсей казва във Второзаконие 8:

You shall remember the whole way that the LORD your God has led you these forty years in the wilderness, that he might humble you, testing you to know what was in your heart… And he humbled you and let you hunger, and fed you with manna… that he might make you know that man does not live by bread alone, but by every word that comes from the mouth of the LORD… that he might humble you and test you, to do you good in the end.

Това е яснотата, която идва в пустинята.

Това е яснотата, която идва в отчаянието.

Това е яснотата, която идва в страха.

Хенри Дейвид Тороу каза: "Повечето хора живеят живот на тихо отчаяние." Той продължава: това, което наричаме resignation, всъщност е потвърдено отчаяние. И несъзнателното отчаяние се крие под забавленията на живота.

Не знам къде се намирате днес. Знам, че много от вас са в отчаяние. Някои от вас са в страх. Някои от вас се чувстват добре — и това е добре. Има сезони на почивка. Но рано или късно всеки от нас ще се сблъска с ограниченията си — нашата смъртност, нашата липса на контрол.

И съобщението на Бога тук е, че същият Бог, който беше присъствал на Jairus и дъщеря му, и на тази кървяща жена, е същият Бог, който не се е променил. Той е присъстващ сега за нас в Исус. Това наистина е добрата новина.

Където и да се намирате днес — или ако не днес, тогава някой ден скоро — когато се сблъскате с отчаяние и страх, има надежда.

Има надежда, защото Бог ще бъде присъстващ с вас.

Има надежда, защото Исус приветства треперещите.

Има надежда, защото вярата — проста, отчаяна вяра — отваря вратата към Неговото присъствие.

Д-р Jonathan T. Pennington в момента е професор по тълкуване на Новия завет в Южна семинария в Луисвил, Кентукки. Той също така редовно е служил като гост-професор в Реформираната теологическа семинария (Орландо), Югоизточна семинария, Институтът на Църквата на село (Далас) и Институтът за библейски изследвания в Орландо, Флорида, както и в Morling College (Мелбърн, Австралия).

Тази статия се основава на буквалния текст на проповед на д-р Pennington. Тя е била леко редактирана в Copilot, както и от теологичния персонал в Third Millennium Ministries.